Беше красив януарски ден. Снегът блестеше бял и хрупкав, а слънцето се разливаше върху него с топлещите си лъчи.
Младото семейство Христовски направи сутрешната си разходка, закуси и изпи кафето си набързо, защото имаше уговорка за горска разходка с Колосалния Дайсън. В единадесет часа всички бяха по колите и се отправиха на дневното си приключение.
Хазел разбираше, че отива на ново място. Стоеше изправена в багажника на колата и оглеждаше преминаващите сгради и улици с любопитство. Когато всички бяха в колата, тя не изпитваше безпокойство. Нали бяха заедно… Завиваха на кръстовища, подминаваха хора и коли и не спираха. След известно време излязоха на голямата улица, по която стигаха до училището и Хазел се оживи. Това място й бе познато. След като подминаха отбивката за училището, обаче, отново се втренчи в прелитащите дървета и сгради. Скоро след това, започна да се чувства някак изолирана в задната част на колата. Жоро и К. седяха най-отпред, където бяха всички интересни неща – копчета; лостчета и онова кръгло нещо, което Жоро не изпуска през цялото време. Хазел, пък, стоеше сама най-отзад, където нямаше нищо интересно, освен прозорците през които отдавна вече не се виждаше нищо особено интересно – само поляни и дървета. А и тази скърцаща чистачка на задния прозорец вече започваше да я дразни. Огледа внимателно решетката, която я отделяше от задната седалка и реши, че разстоянието отстрани е достатъчно, за да се промуши. А щом разстоянието е достатъчно, значи е разрешено – нали?
Положи лапичките си на облегалката – дотук добре. Промуши глава – минава. Друсането и завоите й създаваха известен дискомфорт, но тя вече се бе возила достатъчно, за да знае, че има моменти в които не клати. Само трябваше да изчака малко.
Хазел стоеше концентрирана на задни крачета, предните й лапички върху облегалката на задната седалка, а муцунката протегната напред, изучаваща целта на приземяване. К. се беше обърнала към нея и повтаряше „Не, Хазел, назад! Назад!“, а малката косматка съсредоточено наместваше тялото си, за да може по-лесно да се прехвърли напред. Само да не беше това друсане и този нисък таван.
Докато се опитваше да се намести така, че да вдигне дупето и да се прехвърли, К. успя да се шмугне между предните седалки и да седне до нея отзад. Супер! Крайно време беше да се намеси и да й помогне!!! Вместо да й помогне, обаче, К. започна да я набутва обратно в багажника. Хазел се обърка. Вчера цял ден я гони, за да я мачка и гушка, а сега се опитва да я върне обратно. Ама, че странна работа.
Докато К. и Хазел се бориха на ръба на задната седалка, колата спря и Жоро отвори вратата на багажника. На малката косматка й трябваше секунда, за да забрави какво точно се опитваше да постигне и да се приготви за слизане.
Мястото беше ново и непознато. Във въздуха миришеше на други животни, дървета и още много много нови неща. Хазел профилактично излая няколко пъти, за да уведоми мястото и неговите обитатели, че вече е тук. Няколко непознати кучета й отговориха дружно иззад дворните огради и малко я смутиха, но Жоро я поведе напред след Дайсън и тя се поуспокои. Разбира се, Дайсън също я притесняваше, но някак по-малко. Вървяха по снежния път и Хазел все още се чувстваше несигурна къде точно отиват и защо този огромен пухкав мечо е с тях.
Скоро Жоро започна да й подхвърля снежни топки и да тича с нея по снега и присъствието на Дайсън вече не изглеждаше толкова важно.
Дайсън се чувстваше като у дома си – той беше идвал в тази гора много пъти преди, и показваше на малката косматка най-различни неща – дървета за препикаване, клечки за гризане, рекичка за преджапване. На Хазел, обаче, не й разрешиха да влезе в рекичката и тя се задоволи само да го гледа отвисоко как подскача по леда и плиска огромните си лапи в студената вода.
След време всички пресякоха рекичката и се заизкачваха по хълма. На места под снега се показваха големите късове червена скала. Между тях често се виждаха връхчетата на затрупани дървета. За Хазел изкачването беше интересно предизвикателство – в парка нямаше такива неща. На втората канара, следвайки плътно пухкавата опашка на Дайсън, Хазел успя да намери своя ритъм на изкачване и заподскача уверено нагоре. К. не беше толкова атлетична и внимателно, подхлъзвайки се тук-там, следваше останалите.
Една огромна канара беше последното препятствие за изкачване. Като истински туристи, Дайсън и Хазел последователно се подредиха на скалата, за да се полюбуват на пейзажа (или по-скоро на бавните, влачещи се човеци) и да си направят по една снимка-картичка.
От тук нататък теренът беше равен, но пътечката бе много тясна на места и трябваше да вървят в колона по един. Хазел надлежно проверяваше дали някой не се е загубил по пътя – най-често това беше К. или Жоро, които се отплесваха с това странно щракащо нещо. На няколко пъти й се наложи да се връща назад, за да ги подканва да не изостават.
Стотина метра по-нататък всички заедно решиха, че е по-добре да се връщат, тъй като малката муцуна все още не беше достатъчно подготвена за толкова дълга разходка в снега. Сополите тъкмо бяха изчезнали и не искаха да рискуват отново да се простуди.
На връщане Дайсън хвана следите на една сърна, която бяха мярнали по-рано и се втурна да провери дали случайно не е все още някъде наоколо. Хазел не посмя да го последва и се зае да дебне хвърчащия сняг от ботушите на К. Концентрирана върху гумените ботушите, в очакване да се разхвърчат поредните снежни буци, не усети приближаването на Дайсън. Колосалният пух се бе отказал от търсенето на сърната и се спускаше напряко по склона, приземявайки се на сантиметри от опашката на малката косматка. Госпожицата подскочи стреснато и игриво подгони огромния си приятел. Тичаха и подскачаха по пътеката, заобикаляха скали и дървета, шмугваха се под клони и прескачаха съмнително изглеждащи преспи, докато не стигнаха до широко и равно място. Изплезили езици, двамата спряха за да изчакат двукраките си спътници.
Момичето вече беше уморено, за разлика от Дайсън. За щастие двукракия партньор на Дайсън също не беше изморен и двамата си спретнаха едно тонизиращо снежно отъркалване, докато Жорето, К. и Хазел си почиваха преди да се отправят отново към колите.
Доволни и уморени, всички се качиха на колите и тръгнаха обратно по пътя към града. По време на пътуването, Хазел си спомни за желанието си да се премести на задната седалка. В резултат на това, К. прекара половината път с две космати лапи върху главата си и една упорита черна муцуна до ухото си, опитвайки се да „натъпче“ решителната госпожица обратно на нейното място. За щастие, по някое време, умората взе своето и Хазел се предаде – легна на пода на багажника и задремуца по дупките и завоите към вкъщи.
Още с влизането от входната врата, малката косматка се сгуши в креватчето си и се остави да бъде подсушена и почистена преди да заспи. С изключение на 5 минутно прекъсване за обяд (по-скоро следобедна закуска), госпожицата спа в продължение на часове, преживявайки отново и отново невероятната разходка.